Госпожа Нахалница
Имало едно време едно братче и сестриче. Момичето се казвало Мария, а братчето – Петър. Не щеш ли Петър се поразболял и дълго време имал една ужасно неприятна хрема. Грижовната му майчица решила да го заведе на лекар.
И ето, един ден се наканили и тримата хванали трамвайчето, което ги отвело право пред поликлиниката.
Слънцето греело като първолаче, успяло да прочете първата си думичка. Времето подканяло за веселба и игри. Мария била по-малка от братчето си и веднага щом слезли на спирката, примолила майка си:
- Мамо, хайде да останем навън да поиграем, мооооооля те!
- Не можем, миличка, трябва да заведем брат ти на лекар – опитала се да я придума майка й.
- Ииии, все така става. Не може ли веднъж да правим каквото аз искам – продължила да настоява Мими.
- Естествено, че може, но не днес. Хайде да влизаме! - нежно, но твърдо я подканила майка й.
Влезли в поликлиниката и се приближили до кабинета. Какво да гледат – отдалече се вижда опашка, на която чакат хора. Наредили се на опашката и зачакали. Предвидливата майка носела със себе си книжчици и флумастери, защото знаела, че децата може да се уморят и да им доскучае.
Щом се наредили на опашката, минутите започнали да се точат много бавно.
- Мамо, кои сме на ред? – въздъхнал Петър, който също искал да играе навън.
- Има още трима души пред нас и влизаме – отвърнала майка му.
- Мамо, защо трябва да чакаме тук на тази ужасна опашка? – продължавал да мърмори Петърчо.
- Защото трябва да изчакаме реда си. Ето, виж, всички тези хора бързат за някъде и на никой не му се чака, но който е дошъл първи, минава първи, който е дошъл втори, минава втори и т.н., разбираш ли?
Още неизрекла думите си и откъм входната врата на чакалнята се появила една висока жена с много грим и тракащи токчета. Придружавал я още по-високият й мъж, който притичвал след нея като кученце. Тя нагло изпреварила цялата опашка и застанала най-отпред с високо изправена глава сякаш всеки момент ще изрицитира някое стихотворение. Хората започнали да се озъртат, почесват, чудят. Никой не смеел да й продума и думичка, тъй като изглеждала много важна с тежкия си грим и тракащите си токчета. Накрая една стара жена на опашката й рекла:
- Извинете, но опашката за кабинета свършва в другия край. Моля, наредете се там.
Изпод червилото забоботил гузния глас на виновницата:
- Аз имам час, така че много Ви моля да ме извините, но ще трябва да мина преди Вас.
В този миг се чуло шушукане и мърморене откъм дъното на коридора, където свършвала опашката. Никой не желаел да бъде пререден, тъй като всички чакали от няколко часа. Някакси не било справедливо да пристига една гримирана кукла, а и да не е гримирана, каквато и да е, и да прережда всички чакащи.
- Ние също имаме часове – не й останала длъжна старата жена.
- Да, но моят е за четири часа, а сега е точно толкова.
- Е, моят е за три и половина. И какво от това. Пак си чакам. Не Ви ли е срам, да пререждате деца и стари хора – ядосала се вече възрастната жена.
Шушукането и мърморенето се усилило. Хората започнали да негодуват срещу мъжа и жената.
- Чуваш ли ги, скъпи, няма ли да кажеш нещо – изсъскала гримираната.
Но мъжът й стоял все така безмълвен с послушно изражение на лицето и я гледал кротко както кученце гледа господаря си.
В този миг вратата на кабинета се отворила, високата жена изблъскала хората и влязла вътре. Лекарката успяла само да вдигне рамене и да успокои хората, че бързо ще свърши с нейния преглед. После вратата се затворила и възмутената тълпа зажужяла отново. След като първоначалното смущение преминало и хората се поуспокоили, Петър се обърнал към майка си:
- Мамо, ти нали каза, че който е дошъл първи, влиза първи, а който е дошъл втори – влиза втори. Тогава защо тези хора влязоха преди нас, като дойдоха след нас?
Майката се позачудила как да отговори на детето си. Не искала да излезе така, все едно го е измамила, като са дошли и са се наредили на опашката. А и знаела колко много децата й искат да играят навън в този момент. Помислила, помислила, пък рекла:
- Защото това са госпожа Нахалница и господин Нахалник. Те винаги правят точно така. И ги има навсякъде и по всяко време. Понякога изглежда, че те винаги успяват да си свършат работата, че винаги минават първи, че винаги печелят, но само на пръв поглед...
Тогава Мария прекъснала майка си с въпроса:
- Мамо, а защо тогава ги лекуват?
Майката отново направила кратка пауза преди да отговори, а после рекла:
- Да, наистина ги лекуват, но те никога не се излекуват. Цял живот си ходят болни и това е тяхното наказание. Само дето са толкова глупави, че и това не могат да разберат.
В този миг госпожа Нахалница излязла от кабинета и все така с високо вдигната глава си запроправяла път сред тълпата. От различни места чувала подмятанията на хората:“Не ги е срам!”, “Нахалници!”, “Простаци!”. Изведнъж Мими се обърнала към брат си и извикала:
- Бати, виж, това са госпожа Нахалница и господин Нахалник!!! Ха-ха-ха!
Двете деца се запревивали от смях, а нещастната нахалница се обърнала и само измърморила: “Аз имах час!”, но никой не я чул, защото смехът на всички хора от опашката заглушавал гласа й.
Няма коментари:
Публикуване на коментар