За смисъла на живота

Да погледнеш през очите на пеперудата

Имало едно време момиче на име Дафни. Тя била на 13 години и била много любознателна. Искала да знае толкова много неща за живота, но недоумявала защо хората избягвали да говорят за това. А и сякаш нямали желание да научат повече за себе си. Дафни не можела да си представи как се живее спокойно, без да се знаят отговорите на най-важните въпроси. Момичето искало да знае защо е тук, има ли Бог, има ли смисъл животът, защо всичко е толкова объркано и неясно. Всички тези въпроси без отговор я измъчвали неимоверно и я карали да изпада във все по-мрачни настроения, които родителите й с нескрита ирония обявявали за тийнейджърски. Затова Дафни започнала да ги ненавижда. Въобще не я разбирали и само й се пречкали из краката. Ходела начумерена из къщи и при всеки опит да я заговорят само им се сопвала. Дафни изпаднала в депресия. Когато й се струвало, че е в пълна безизходица, се случило нещо, което променило живота й завинаги. Разболяла се от тежка пневмония и това било началото на нейното превъплъщение...

...Било пронизващо ледена зима, когато Дафни и майка й се отправили към близката болница, където трябвало да постъпят. На слизане от таксито Дафни припаднала. Сестри с бели престилки започнали да шарят около нея, сложили й система и бързо я внесли вътре.

- А-а. Какво ли е това? - зачудила се Дафни.

Две жълти крилца на червени точки пърхали игриво точно над нослето й, а по-нагоре я гледали огромните тъмни очи на една пеперуда.

- Здравей, Дафни, не се бой от мене - чул се нечий глас, който идвал от шарените крилца - Аз съм пеперудата спасител и идвам да ти подаря поглед през моите очи.

- Какво? Нямам нужда от подобно нещо - побързала да каже Дафни.

- О, имаш и още как. Сигурно затова страдат тялото и душата ти. Трябва да видиш нещата по съвършено друг начин - казала пеперудата, като наблегнала на думата "съвършено" - И да си отговориш на много въпроси. Тогава ще се излекуваш - отвърнала пеперудата.

- Ти откъде знаеш за тях? - разсърдила се Дафни.

- Аз знам много повече, отколкото можеш да си представиш. Но това не ти влиза в работата. Сега да минем направо на въпроса - станала по-делова пеперудата.

- Накратко, дошла съм да отговарям на въпросите ти. Моите отговори ще ти помогнат да заживееш нов и по-добър живот. Всеки път трябва да изнасям тая лекция, но какво да се прави, това ми е работата. Не, че не обичам работата си - сякаш на себе си продължила да говори пеперудата - но на моменти ми става досадно...

- Чакай малко, пеперудо, аз нямам въпроси към теб - прекъснала я Дафни.

- Може въпросите ти да не са към мен, но на мен се пада да ти отговарям - отсякла строго пеперудата.

- Ама как така? Нищо не разбирам - започнала да заеква Дафни.

- Спокойно, малката, всичко ще ти се изясни. Сега заспивай.

И вместо да заспи, както й повелила пеперудата, Дафни изведнъж отворила очи. Над себе си видяла големи банки, пълни с прозрачни течности, всевъзможни тръбички и машинки. "Сигурно съм сънувала" - помислила си тя. В този момент майка й, която досега стояла на близкия стол се втурнала към нея с насълзени очи и я прегърнала.

- Не се бой, детето ми, всичко ще се оправи - чула Дафни думите на майка си, преди отново да заспи.

Напълно забравила за всичко, както често се случва в сънищата, Дафни започнала да мисли в съня си: "Боже, има ли те, няма ли те, не мога да те разбера. Ако ме обичаш наистина, защо ме докара в тази болница?"

Още не изрекла наум въпроса си и се появила шарената пеперуда:

- Добро начало. Стреляш право в целта, не си играеш много-много, а? Ето ти първият отговор: защото трябва да получиш отговорите на въпросите си. Иначе ще се измъчваш още повече или още по-лошо - ще спреш да си ги задаваш като повечето възрастни.

- Ама защо точно по този начин, трябваше ли непременно да влизам в болница?

- Да, защото иначе нямаше да можеш да ме видиш.

- Други въпроси имаш ли?

Сега вече Дафни разбрала играта на пеперудата. Можела да й задава каквито си ще въпроси и най-сетне да получи отговори. Направо страхотно! Мечтата й била на път да се сбъдне. Но,шшт, не трябвало да изпуска шанса си. Затова си наложила да се поуспокои от внезапно обзелото я вълнение и...въпросите заваляли. Отговорите ги следвали като опашка кученцето си:

- Защо понякога ме боли крачето или корема? Ако Бог е наистина добър, той няма да прави тези неща с мен.

- Защото тази болка те прави по-различна. Кара те да се замисляш върху някои неща, да се променяш, да се обърнеш повече към душата си.

- Ама не разбирам. Защо има зло на света, ако Бог е създал този свят?

- Защото, умнице, Бог е искал светът да е напълно съвършен, а за да е такъв в него трябва да има всичко - и добро, и зло.

- Добре, това ми се изясни - казала почти щастлива Дафни - а защо тогава всичко е толкова объркано и неясно в този свят?Например аз не знам за какво съм дошла на земята, трябва ли да правя нещо или не, кога ще умра, защо животът е устроен така, че да свършва...

- Стоооооооп. По-полека де, ще ме заболи главата. В крайна сметка аз съм само една пеперуда.

- Извинявай, просто не мога да се сдържа - признала Дафни.

- Така, всичко е объркано и неясно, както ти се изразяваш, защото трябва да има движение. Представи си един свят, в който всичко е ясно и точно, тогава нищо няма да се променя и този свят съвсем няма да е съвършен. А на Бог едва ли му се нрави това. Като глината, която за да стане красив глинен съд, трябва да се върти, върти до безкрай и нечии ръце трябва да я оформят постоянно. Тогава тя се променя и става съд - нещо по-красиво от безформената глина.

- Това много не го разбрах, но нищо, аз имам и други въпроси.

- Ще го разбереш, трябва повече да си го повтаряш и ще го разбереш - с майчинска усмивка я окуражила пеперудата.

- Добре, а сега ми кажи защо съм тук?

- Това ще трябва сама да го разбереш. През първата половина от живота си ще се опитваш да разбереш, а през втората - да го осъществиш. Поне при повечето хора става така. Няма рецепти. И мен ако питаш така си е най-добре.

- Да, но има някои хора, които никога не успяват да разберат защо са тук, други все са недоволни от живота си. Това защо е така? - изстреляла смело въпросите си Дафни, сякаш всеки ден си ги е задавала.

- Какво те учудва, трябва да има всичко в този свят, не само добри неща.

- Явно всичко ще се свежда до това пусто съвършенство. Но, кажи ми, как някои хора могат да живеят, без да си задават тези въпроси? - развълнувана продължила Дафни.

- Мисля, че са си ги задавали някога - отвърнала пеперудата, но като не са открили отговор, не са продължили да го търсят и са се престорили, че вече го знаят. Така са се почувствали по-важни пред другите. С времето обаче са забравили, че са направили този компромис. Това е моментът, когато детето се превръща във възрастен. По-късно повечето хора отново си задават тези въпроси и се мъчат да се сетят какви са били отговорите, но уви - не могат. Изпадат в депресии, подобни на твоята, и полудяват. Нещо като закъснял пубертет. Но има една разлика - вече е късно да задават въпросите на когото и да било, изпитват срам, опасяват се от подигравки и неразбиране. Такива са възрастните. И тогава правят най-отчаяната стъпка.

- Каква е тя? - нетърпеливо попитала Дафни.

- Ами обграждат се с тесни граници, опознават тези тесни граници, натрупват увереност, че ги познават и от там нататък не смеят и не желаят дори да погледнат извън тях. Светът им се заключва вътре в тези граници и това е. А там отвъд - размечтала се пеперудата - има огромен, необятен хоризонт и едно красиво и безкрайно небе. Аз идвам оттам и мога да ти кажа. Да, има небе, по-голямо от късчето, което те виждат от оградите си. Да, има и други светове, по-широки и по-различни, има толкова много неща. Толкова много... неща, които те така безразсъдно изпускат.

Пеперудата се унесла в монолога си и почти забравила за Дафни. Тя бавно разтворила крилца и се отпуснала на лекия ветрец, който подухвал. И така, все още замечтана, се понесла по течението на вятъра...

- Не отлитай, пеперудо, имам още въпроси...

- Не се бой, дете, на тях ще можеш да си отговаряш вече сама. Помни само, че когато ти потрябва отговор, затваряй очи и си представяй, че като ги отвориш, ще погледнеш с моите очи, с очите на пеперудата...

Последните думи на пеперудата заехтяли в далечината, докато накрая всичко замлъкнало.

Дафни се събудила и от нея сякаш напирало ново чувство. Била изпълнена с надежда и щастие. Знаела, че скоро ще се излекува. Отново видяла тръбичките и машинките над главата си. Плъзнала поглед настрани. Там на един стол дремела майка й. Обърнала се на другата страна, където на стената висяло огледало. Погледнала се в него. Затворила очи и когато след малко ги отворила, от огледалото наистина я гледали очите на пеперудата.

Приказка за надеждата

Желанието на една фея

В прохладните небесни селения, далеч от хорските очи, се намира вълшебното царство на малките феи. Те могат да правят всичко, всичко, което може да си представим, и желанията им винаги се сбъдват. Те се трудят ежедневно за нас хората. Когато страдаме, чуват молбите и стенанията ни и идват да ни помогнат. Често не ги виждаме като феи, защото са много потайни, и обичат да се превръщат във всевъзможни неща. Обикновено когато ни видят, че страдаме, те ни се притичват на помощ във формата на дъжд, любов, кладенец, пръст или трева, въобще във всичко, което им хрумне. Само едно не се променя — и то е сърцето им. Винаги го носят със себе си и то никога не спира да желае добро...

Имало едно време една малка фея, която се казвала Ния. Всеки ден тя помагала на хората по всевъзможни начини. Когато видела жаден човек, се превръщала в кладенец, когато видела изгубен, се превръщала във вътрешен глас, който да му подскаже накъде да тръгне... Един ден обаче Ния се събудила безкрайно уморена и с жестоко главоболие. Просто не можела да се надигне от розовото си пухено легълце във вълшебното царство. Още неотворила очи и вече дочула стоновете на хора, които се обръщали към небето за помощ. Феята едва се надигнала и изпъшкала сякаш на себе си:

— О, не! Ако трябва и днес да стана и да помагам на хората, просто няма да издържа. Искам поне за миг да ме оставят на спокойствие. Искам да бъда безгрижно облаче...

И още неизрекла думите си, феята се превърнала в облаче, което спокойно и бавно се носи по вятъра заедно с другите облачета.

— Иха-а — зарадвала се тя — колко е хубаво да си си просто облаче. Пускаш по някоя капка дъжд на хората и с това приключва всичко.

Другите облачета се усмихнали доволно на думите на новото облаче и се понесли заедно щастливи в небето. Изминали няколко часа, в които всички се носили блажено по вятъра. Изведнъж обаче някой смутил почивката им. Чул се силен и пронизителен вик:

— Помощ! Помогнете ми! Не мога да си извадя крака...

Никой не ме чува... Ох, помощ...

Долу се извивал прашен селски път, а край него в една долчинка имало обърната каруца. До каруцата, полегнал на една страна, лежал кон и цвилел. Кракът му бил затиснат от каруцата.

Помощ! Няма ли кой да ми помогне... — продължавал да цвили коня.

Другите облачета продължавали да се носят напред и сякаш никое от тях не чувало виковете на коня.

— Вижте този кон колко лошо се е приклещил и няма кой да му помогне — не се сдържала Ния, която сега била облаче — Погледнете надолу към земята.

— Голяма работа, какво ни интересува, ние бързаме да стигнем до житните поля, те имат нужда от нас — отговорили й в един глас другите облачета.

— Но...така ли ще го оставим. Наблизо няма никой... — изрекла състрадателната Ния.

— Да се оправя. Не е наша работа, пък и с какво ли можем да му помогнем... — отсекли грубо облачетата.

— Помощ! Помощ!... — продължавал да цвили коня.

— Е, добре — казала си Ния — ще се оправи все някак си. Ей сега ще му се притече на помощ някоя фея.

Другите облачета кимнали в съгласие.

Но... никоя фея не се появявала, а виковете и стенанията на коня не пресеквали. Облачетата продължавали да се носят по вятъра и скоро щели да отминат затиснатия от каруцата кон. Тогава Ния не се сдържала и решила да помогне. Затворила очи, за да се превърне в селянин. Но вместо това, от нея просто покапал дъжд. Когато погледнала надолу, видяла, че там е станало дори още по-зле. Дъждът се стичал по туловището на коня и той не можел да помръдне, за да си потърси място, където да се скрие от дъжда.

„Какво става?“ — помислила си Ния и в следващия момент се сетила, че все още не е фея и не може да помага.

— Е, какво да се прави, ще трябва отново да стана фея. И без това няма смисъл. Каквото и да правя, сърцето ми ще си остане сърце на фея — продумала тъжно тя и без да губи време си пожелало отново да се превърне във фея.

Така и станало. След това, вече забравила умората си, Ния се превърнала в селянин, който минава край пътя. Селянинът помогнал на коня да се освободи и после погледнал, че в каруцата лежи човек.

— Какво е станало с господаря ти? — попитал селянинът.

— Прилоша му от жегата и изпусна юздите. Тогава не знаех накъде да тръгна и се обърнахме в тази долчинка — обяснил конят, пъшкайки.

— Добре — казал селянинът и изправил каруцата.

— Как успя да го направиш?! Досега не съм виждал човек да може сам да изправи обърната каруца — ахнал конят.

Селянинът се изчервил и не отговорил, само се метнал на каруцата и викнал:

— Дий, конче, бързо да стигнем до твоето село, че на господаря ти му е прилошало.

И конят потеглил. Вървели, вървели, докато не видели първите селски покриви.

Спрели пред първата къща, селянинът слязъл от каруцата с един скок и трескаво зачукал на вратата. Когато конят чул приближаващи се стъпки, затворил очи за миг и си отдъхнал. Вече били спасени — и той, и господарят му. Когато отново отворил очи, селянинът го нямало, а една яка и набита селянка отваряла скърцащата порта.

— Яне, Яне — провикнала се селянката, какво е станало с тебе — завайкала се тя край каруцата.

Закрещяла, натълпили се селяни от съседните къщи и бързо го пренесли вътре в двора. Намокрили му челото, дали му водица да пийне и той се свестил. После стопанката отишла при коня да му свали юздите и го помилвала:

— Браво на теб, кончето ми, браво! Намерило си само пътя и си докарало моя Яне. Ще ти сложа прясно сено да си хапнеш.

— Не на мен трябва да благодариш, господарке, а на селянина, който ни доведе — отвърнал й коня.

— Какъв селянин, аз не видях да е имало селянин, който да ви е довел — зачудила се стопанката.

— Имаше, но той изчезна.

— Милото ми конче, май и теб те е ударила жегата — не му повярвала господарката.

— Но...наистина имаше селянин, иначе как щях да изправя каруцата и да доведа господаря си дотук. Та аз съм само един кон.

— Добре, добре, сигурно си бълнувал, скоро ще се оправиш, ще си пийнеш прясна водица, ще си хапнеш и ще се оправиш — занареждала селянката.

— Па може и така да е било — разколебал се коня — да, може и така да е било. Сигурно наистина сам съм го довел.

И конят се запътил към хранилката си замислен за случилото се и леко поласкан.

— Да, бе, да — ако не бях аз, живи бяхте загинали — ядосала се първоначално феята, която слушала разговора на селянката и коня от небето. — Но какво да ви правя... — махнала после тя с ръка.

Сърцето на Ния бързо забравило неблагодарността на коня и горчивината, че не може да разкрие заслугите си. Била твърде срамежлива и потайна като всяка фея. Тя политнала още по-нависоко, откъдето можела да вижда по-добре дали някой друг не я зове за помощ. Заслушала се, защото отдолу вече се чувал гласа на дете от болницата на близкия до селото град... То крещяло с всичката си сила за помощ, за да може някой да го чуе...

Приказка за справяне със страх

Не ме е страх от кучета

Имало едно време едно момиченце на име Неда. Тя живеела в един столичен квартал и била много умна и добра. Учела във втори клас в близкото до дома й училище. Всяка сутрин след като се измие и закуси, тя целувала майка си и поемала натам. Неда имала скрит страх, за който още никой не знаел — бездомните кучета. Те били навсякъде и обикновено сутрин били най-озлобени. Събирали се в края на улицата, зад ъгъла и лаели по минувачите. Лошото било, че пътят й за училището минавал точно оттам. И нямало как да го заобиколи.

Днес Неда, докато вървеше натам, чувстваше как страхът я изпълва с всяка следваща стъпка. Друг път все забавяше ход с надеждата, че някой минувач ще я настигне и ще може да премине през мястото с него. Не знам защо толкова много се страхуваше от бездомните кучета. Те никога не я бяха ухапвали. Сигурно, защото лаеха много страшно. Сега сякаш всички минувачи бяха потънали вдън земя. Неда продължи да забaвя крачка, докато накрая спря на сигурно разстояние от тях. Още никой не се появяваше. Какво да прави? Колко пъти е минавала с притаен дъх и се е молела да не я закачат. След още няколко минути безполезно чакане, тя започна да се ядосва незнайно на кого. „Защо все така ми се случва — мислише си тя наум — с какво съм го заслужила?“

И неочаквано чу мек и топъл глас зад гърба си:

— Защото вече е време да се убедиш, че няма от какво да се страхуваш. За тази цел ще минеш край кучетата сама.

— Как така? Кой говори? — стресна се Неда, защото не виждаше никой около себе си.

— Погледни надолу — чу тя мекия и приятен глас.

Неда погледна надолу и какво да види. Пред нея стоеше малко същество с малка златиста пръчица. Точно като фея от приказките.

— Коя си ти? — ахна Неда.

— Не виждаш ли, аз съм малката фея, която помага на хората.

— Но... но феи не съществуват.

— Съществуват и още как. Ти какво не вярваш ли на очите си? — малко обидено прозвуча феята.

— Ами да си кажа честно никой от приятелите ми не е виждал фея, въобще никой когото познавам. Пък и аз си мислех, че феи има само в приказките.

— В приказките има колкото лъжа, толкова и истина, така че внимавай. А иначе никой около теб не е виждал фея, защото феите си избират пред кого да се покажат.

— Иха, и ти си избра мен, ама защо? — поласкана отвърна Неда.

— Ами защото те е страх от кучетата и реших, че трябва да ти помогна — отвърнала кратко феята — но хайде стига учтивости, че времето лети. Да се хващаме на работа.

Тя политна бавно и плавно нагоре, като се приближи до очите на Неда. Замахна с пръчицата си и изведнъж нещо проблесна в очите на момичето.

— А сега можеш да минеш през кучетата, без да се страхуваш. Нищо няма да ти се случи.

— Но... — започна Неда и внезапно спря — добре де, ще го направя.

И закрачи към ъгъла. Оттам се чуваше глъч. Като се приближи тя започна да дочува разговор:

— Идва. Подушвам миризмата на човек, леле! Много ме е страх. Може да ме удари с камък. Да ми счупи главата. Ау-ау!

Неда слушаше с притаен дъх и учудване.

— Трябва да я уплашим, да я изгоним.

— Стой, ами ако ни погне, загубени сме.

— Ще хване някой от нас и после не ми се мисли какво ни чака.

Гласовете идваха иззад ъгъла. Кой ли говореше там? В следващия момент обаче Неда се сети за думите на феята, че нищо няма да й се случи и вече по-смело закрачи към ъгъла.

Зави и какво да види. Цяла сурия кучета й се зъбеха в лицето. Кошмар!

— Давайте, братя, да я уплашим преди да ни е сторила зло.

Странно. Гласовете идваха от кучетата. Тия кучета можеха да говорят. Неда разтърси глава да не би да й се е сторило. Но не! Точно оттам идваха гласовете. А може би е полудяла от страх...Страх ли? Та всъщност кучетата ги беше страх. Невероятно. Канеха се да я сплашат, защото ги бе страх, че тя може да им стори зло. Чудо! Неда винаги си бе мислила, че те я лаят от чиста злоба. А то било от страх!

— Ха-ха-ха... — разсмя се момичето, забравило за чудатостите, които й се случват — а аз си мислех, че сте страшни.

— Хей, ей сега ще те схрускаме — изджафка едно от кучетата.

— Да бе, въобще не можете да ме уплашите вече. Чух какво си говорите. Страх ви е от мен, макар да няма за какво. Знаете ли, аз не искам да ви сторя зло. Просто минавам оттук — това е.

Кучетата се спогледаха мълчаливо и после едно по едно се приближиха към Неда да я подушат. Това е кучешкият поздрав. Неда ги погали и им се усмихна лукаво.

— Значи това било — когато се страхувате, не бягате като нас хората, а започвате да лаете. Ама че работа — каза поразвеселена тя.

— Е, хайде да не се обиждаме. Има кучета и кучета. Не всички са като нас. Има кучета, които лаят, за да пазят стопанина си, други пък за да си слушат гласа, трети от радост. Самите ние лаем заради различни неща.

— Но мисля, че и при хората е така — обади се дълбокомъдрено друго куче — като се уплашат може да избягат, но може и да се разлаят.

— Да, съгласен съм — отбеляза третото куче — някои от тях изглеждат горди и уверени, но това е защото са глупави и не знаят как по друг начин да прикрият глупостта си.

— Стига толкова, ще отегчите единствения ни слушател — сряза ги третото куче.

— Е, какво да се прави, това е то уличния живот, като няма какво да правим, философстваме — каза примерено петото куче.

До този момент Неда само слушаше удивено и чак сега реши да проговори.

— Повече няма да се страхувам от вас и вие не се страхувайте от мен. Ако искате можем даже да станем приятели.

— Ами да, добре, страхотно! Ще има на кого да развиваме теории — развъртяха опашки около Неда кучетата.

— А пък аз няма да скучая по пътя за училище — усмихна им се на свой ред тя и поблагодари наум на феята, която й бе помогнала да разбере езика на кучетата. Тогава отново нещо просветна. Кучетата спряха да говорят и пак само лаеха, макар и вече да се умилкваха около Неда. Тя се позачуди — дали цялата тая история не й се бе привидяла и причула. Или наистина бе истина? Този път феята не се появи да отговори на въпроса й. Но какво значение имаше. Важното беше, че вече нямаше да се страхува от бездомните кучета. Разбра защо лаят. Неда сви зад ъгъла, а след нея вървеше цялата сурия кучета които я изпратиха чак до училище.

Приказка за осиновени деца

Как един житен бръмбар се научи да лети?

Преди милиони години житните бръмбари не можели да летят. Те имали крилца, но не ги използвали за нищо друго, освен да се предпазват от дъжда. Хранели се с жито, разхождали се из красивите и уханни полски треви и се радвали на живота. Те се движели бавно и трудно, защото коремчетата им тежали. Затова скакалците лесно ги намирали и изяждали.

На една красива просторна поляна край днешен Балчик живеел женският бръмбар Бука. Бука наскоро се сдобила със седем малки бръмбарчета, но не била щастлива, защото те нямало да имат татко. Той излязъл един ден от дупката в прогнилото дърво, където живеели, за да търси храна за малките и не се върнал. Сигурно някой скакалец го бил изял. Бука дълго плакала, но нямало какво да се направи. Трябвало да събере сили, за да може сама да защитава и храни малките си. Нейната добра приятелка калинката Кала живеела под клоните на един шипков храст наблизо и често идвала да я утешава и да й помага. Кала нямала дечица и копнеела за детски глъч. Често носела храна за Бука и малките, за да не се налага Бука да излиза да търси и да оставя малките си бръмбарчета самички. Особено любим й било бръмбарчето Коко с тези малки сладки очички и бързи, палави крачета. Той постоянно тичал и се въргалял из тревата и майка му често го гълчала. Един ден Кала отново мъкнела огромно житно зърно за семейството на Бука и се била запътила към дупката на прогнилия стар дъб, където живеели бръмбарите. Но на няколко крачки преди дупката се спряла ужасена. Какво да види, дупката била разрушена и стъпкана, а от Бука и бръмбърчетата й нямало следа. Кала се завайкала и заплакала.

— Олелеее, Бука, какво е станало с теб и дечицата ти, олеле! Докато вдигала шум, почувствала, че някой я побутва по гърба. Обърнала се и гледа — Коко. Тогава изведнъж завикала:

— Ура, ти си жив, милото ми бръмбарче, жив си! А аз мислех, че всички сте умрели. Какво е станало с майка ти, с братчетата?

Малкият Коко бил толкова уплашен и слисан, че не можал дума да продума. Кала го погалила и прегърнала и го взела със себе си в своя дом под бодливите клони на шипковия храст. Коко по-късно й разказал как решил да се измъкне навън без да го види майка му и се скрил зад един лист наблизо. И докато стоял скрит зад него и надничал с едно око видял как един огромен скакалец скача върху дупката на семейството му и изяжда майка му и братчетата му. Кала го успокоила, нахранила и приспала, а после се изтегнала на едно от клончетата на храста, откъдето можела да го вижда и се замислила: „Станалото, станало. Ами сега какво ще правим? Ще трябва да го заведа при друга бръмбарица и да моля да го вземат.“ На следващия ден тя казала на Коко:

— Не се бой Коко, твоята майка и братчетата ти са добре. Те са на небето и те гледат оттам. Днес ще обиколим поляната и ще ти намерим друга майка. Знам, че отначало няма да ти е лесно да я приемеш, но после всичко ще се оправи и ти ще заобичаш новата си майка. А и аз ще идвам често да те виждам, както преди. Нали живеем на една поляна!

Бръмбарчето Коко се просълзило, но какво друго можело да се направи. Нямало си майка, а ако останело само, било изгубено. Скакалците щели да го изядат.

И тръгнали Кала и Коко да търсят някой житен бръмбар, който да се съгласи да го прибере. Спрели се при един, при втори, при трети, но никой от тях не искал да взима още едно дете в многобройната си челяд. Това означавало да се търси храна и за него, малките трудно щели да приемат новото бръмбарче и изобщо само щели да си създадат проблеми. Вечерта Кала и Коко се прибрали под шипковия храст уморени. Щели да продължат на другата сутрин. Следващия ден се повторило същото — търсенето им било безрезултатно. Накрая Коко много се натъжил, че никой не желае да го вземе и се разплакал горчиво. Кала го помилвала пак и го гушнала. Тогава промълвила:

— Не се бой, детето ми, аз ще ти стана майка.

Коко, все още просълзен, се обърнал към нея:

— Но ти не си житен бръмбар, не може да си ми майка — възпротивил се той.

Кала преглътнала и отговорила:

— Мога и още как. Ще бъда най-добрата майка за теб, дори ще те науча да летиш. Другите бръмбари ще те гледат със завист, момчето ми. Ти ще станеш най-добрият бръмбар на поляната.

Коко избърсал очите си с черните си крачета и вече обнадежден, възкликнал:

— Наистина ли? Благодаря ти.

И се хвърлил в обятията на Кала. Тя въздъхнала облекчено и се усмихнала. Най-сетне имала свое дете, за което да се грижи.

Така и направили. Коко заживял под шипковия храст, а Кала никога не го оставила самичък там. Когато се налагало да излизат, за да търсят житни зрънца за Коко и цветен прашец от цветята за Кала, те винаги били заедно. Кала разказвала надълго и нашироко на Коко за растенията и животните, които ги заобикалят и го научила на много неща, на много повече неща, отколкото можели да знаят останалите житни бръмбарчета. Това било така, защото тя била калинка и можела да лети. По този начин виждала и научавала много повече неща, а и се грижила само за едно бръмбарче, което било доста по-лесно отколкото за седем-осем. Коко постепенно израснал и станал голям житен бръмбар. Той знаел много повече от събратята си, но странял доста от тях. Те постоянно му се подигравали, че е сираче и му викали: „Калинчо“, защото втората му майка е калинка. Кала винаги го разбирала и успокоявала с много обич.

Един ден след като Коко се върнал натъжен от игра навън, той я попитал:

— Мамо, защо другите бръмбари не искат да си играят с мен и ми се подиграват?

Кала се поколебала какво да му отговори, погледнала го нежно, помилвала го по главата и го излъгала:

— Защото знаят, че ти един ден ще се научиш да летиш, а те никога няма да могат.

— Но аз съм житен бръмбар и не мога да летя — отронил тежко Коко.

— Напротив миличък, можеш, защото сега твоята майка не е житен бръмбар като на другите, а калинка — казала с любов Кала.

— Защо ми е да се уча да летя, така съм си добре — отвърнал бръмбарът с презрение.

— Ако полетиш ще можеш да отидеш на много поляни, да видиш много повече неща и да усетиш вкуса на свободата — а това е недостижима мечта за събратята ти.

— И какво от това, ако няма кой да ме обича и с кого да си играя — все още тъжен отвърнал Коко.

— Но аз винаги ще те обичам, сине, а и като полетиш, всички ще искат да си им приятел. И дори ще трябва да си избираш кой от тях да ти стане такъв.

— Да тръгваме тогава да ме научиш — казал нетърпеливо Коко.

Сърцето на Кала се свило. Та как ще го учи? Нали житните бръмбари не могат да летят. А иначе пък как да го окуражи, може ли едно майка да гледа детето си нещастно? Какво да прави, ами ако сега разбере лъжата й, ще я напусне завинаги. Сърцето й трепнало при тази мисъл.

— Но, скъпо дете... — опитала се да го разубеди тя — още не си готов за това. А и не мисли, че ще стане от първия път, ще трябват много усилия и неуспехи, докато се научиш.

— Да тръгваме — отсякъл категорично Коко.

Покачили се на най-високото място на шипковия храст, а по пътя Кала горещо и отчаяно се молела Бог да й помогне в тази невъзможна задача, с която са се заели. Първият полет не бил повече от едно кратко падане, но Коко не се наранил, защото крилата му били здрави и силни като на всеки житен бръмбар и го предпазвали от силни удари. Така се случило и втория, и третия, и четвъртия път... Но Коко не се предавал. Майка му му вдъхнала твърдата увереност, че ще се справи, макар самата тя да не вярвала на думите си. От опитите крилата му заякнали още повече и се удължили. Когато тренирал на земята, усвоил отлично самата техника на летенето. Докато един ден след многобройни опити не политнал.

— Виж, мамо, задържам се във въздуха — крещял той във възторг, пърхайки с криле.

Кала не могла да повярва на очите си. Невъзможното се случило! Защото детето й било убедено, че ще се случи и имало цялата й любов зад гърба си. Сега вече сърцето й се изпълнило с щастие.

Така преди хиляди години на красивата просторна поляна край днешен Балчик един нещастен житен бръмбар бе първият, който успя да полети. Той имаше крила, които не могат да летят, защото не знаят, че могат да летят. Всички останали бръмбари след него започнаха да се учат да летят и приеха Коко за свой обичан водач.

Днес можем да кажем, че житните бръмбари могат да летят, макар и трудно да се научават като малки. Всъщност като се замислим, невъзможното не е чак толкова невъзможно, когато упорито се опитваме да го осъществим.

Приказка за справяне с нахалници

Госпожа Нахалница

Имало едно време едно братче и сестриче. Момичето се казвало Мария, а братчето – Петър. Не щеш ли Петър се поразболял и дълго време имал една ужасно неприятна хрема. Грижовната му майчица решила да го заведе на лекар.

И ето, един ден се наканили и тримата хванали трамвайчето, което ги отвело право пред поликлиниката.

Слънцето греело като първолаче, успяло да прочете първата си думичка. Времето подканяло за веселба и игри. Мария била по-малка от братчето си и веднага щом слезли на спирката, примолила майка си:

- Мамо, хайде да останем навън да поиграем, мооооооля те!

- Не можем, миличка, трябва да заведем брат ти на лекар – опитала се да я придума майка й.

- Ииии, все така става. Не може ли веднъж да правим каквото аз искам – продължила да настоява Мими.

- Естествено, че може, но не днес. Хайде да влизаме! - нежно, но твърдо я подканила майка й.

Влезли в поликлиниката и се приближили до кабинета. Какво да гледат – отдалече се вижда опашка, на която чакат хора. Наредили се на опашката и зачакали. Предвидливата майка носела със себе си книжчици и флумастери, защото знаела, че децата може да се уморят и да им доскучае.

Щом се наредили на опашката, минутите започнали да се точат много бавно.

- Мамо, кои сме на ред? – въздъхнал Петър, който също искал да играе навън.

- Има още трима души пред нас и влизаме – отвърнала майка му.

- Мамо, защо трябва да чакаме тук на тази ужасна опашка? – продължавал да мърмори Петърчо.

- Защото трябва да изчакаме реда си. Ето, виж, всички тези хора бързат за някъде и на никой не му се чака, но който е дошъл първи, минава първи, който е дошъл втори, минава втори и т.н., разбираш ли?

Още неизрекла думите си и откъм входната врата на чакалнята се появила една висока жена с много грим и тракащи токчета. Придружавал я още по-високият й мъж, който притичвал след нея като кученце. Тя нагло изпреварила цялата опашка и застанала най-отпред с високо изправена глава сякаш всеки момент ще изрицитира някое стихотворение. Хората започнали да се озъртат, почесват, чудят. Никой не смеел да й продума и думичка, тъй като изглеждала много важна с тежкия си грим и тракащите си токчета. Накрая една стара жена на опашката й рекла:

- Извинете, но опашката за кабинета свършва в другия край. Моля, наредете се там.

Изпод червилото забоботил гузния глас на виновницата:

- Аз имам час, така че много Ви моля да ме извините, но ще трябва да мина преди Вас.

В този миг се чуло шушукане и мърморене откъм дъното на коридора, където свършвала опашката. Никой не желаел да бъде пререден, тъй като всички чакали от няколко часа. Някакси не било справедливо да пристига една гримирана кукла, а и да не е гримирана, каквато и да е, и да прережда всички чакащи.

- Ние също имаме часове – не й останала длъжна старата жена.

- Да, но моят е за четири часа, а сега е точно толкова.

- Е, моят е за три и половина. И какво от това. Пак си чакам. Не Ви ли е срам, да пререждате деца и стари хора – ядосала се вече възрастната жена.

Шушукането и мърморенето се усилило. Хората започнали да негодуват срещу мъжа и жената.

- Чуваш ли ги, скъпи, няма ли да кажеш нещо – изсъскала гримираната.

Но мъжът й стоял все така безмълвен с послушно изражение на лицето и я гледал кротко както кученце гледа господаря си.

В този миг вратата на кабинета се отворила, високата жена изблъскала хората и влязла вътре. Лекарката успяла само да вдигне рамене и да успокои хората, че бързо ще свърши с нейния преглед. После вратата се затворила и възмутената тълпа зажужяла отново. След като първоначалното смущение преминало и хората се поуспокоили, Петър се обърнал към майка си:

- Мамо, ти нали каза, че който е дошъл първи, влиза първи, а който е дошъл втори – влиза втори. Тогава защо тези хора влязоха преди нас, като дойдоха след нас?

Майката се позачудила как да отговори на детето си. Не искала да излезе така, все едно го е измамила, като са дошли и са се наредили на опашката. А и знаела колко много децата й искат да играят навън в този момент. Помислила, помислила, пък рекла:

- Защото това са госпожа Нахалница и господин Нахалник. Те винаги правят точно така. И ги има навсякъде и по всяко време. Понякога изглежда, че те винаги успяват да си свършат работата, че винаги минават първи, че винаги печелят, но само на пръв поглед...

Тогава Мария прекъснала майка си с въпроса:

- Мамо, а защо тогава ги лекуват?

Майката отново направила кратка пауза преди да отговори, а после рекла:

- Да, наистина ги лекуват, но те никога не се излекуват. Цял живот си ходят болни и това е тяхното наказание. Само дето са толкова глупави, че и това не могат да разберат.

В този миг госпожа Нахалница излязла от кабинета и все така с високо вдигната глава си запроправяла път сред тълпата. От различни места чувала подмятанията на хората:“Не ги е срам!”, “Нахалници!”, “Простаци!”. Изведнъж Мими се обърнала към брат си и извикала:

- Бати, виж, това са госпожа Нахалница и господин Нахалник!!! Ха-ха-ха!

Двете деца се запревивали от смях, а нещастната нахалница се обърнала и само измърморила: “Аз имах час!”, но никой не я чул, защото смехът на всички хора от опашката заглушавал гласа й.

Приказка за справяне с яда

Балонът на яда

В една стара къща с голям и сенчест двор живеело семейство с две деца - братче и сестриче. Братчето било по-малкото и се казвало Йордан, а момичето - Христина. Те постоянно се сдърпвали и карали за дреболии.

Христина имала една любима играчка - стъклена топка - и понеже много я обичала, я пазела грижливо от брат си. Един ден обаче на Йордан му се прищяло да поиграе със стъклената топка на кака си. Взел я и започнал да я подхвърля. Но без да иска я изпуснал и тя се счупила. След малко се появила сестра му и много се ядосала:

- Как можа да я изпуснеш, непохватник такъв. Сега какво ще правя без любимата си стъклена топка. Вече никой не може да ми я върне.

- Извинявай - казало гузно братчето - не исках да я счупя.

- Кой ти каза да я пипаш, това си беше моята стъклена топка, и само моята - продължила да се сърди сестра му.

Нея толкова я доядяло на братчето й, че започнала да се подува, подува, подува, докато не заприличала на балон.

И докато се чудела какво става, дочула от корема си странен боботещ глас:

- Бу-у. Колко ми е хубаво и широкичко тука. Толкова време не бях се разполагал така.

- Ама... - в недоумение попитала Христина - кой си ти? Да не си някакво животно?

- Е, това е. Все ми се падат едни умници. Никакво животно не съм, драга, а съм чувство.

- Как така? - преглътнала Христина, защото гърлото й било пресъхнало - ама те чувствата не говорят.

- Бъркаш, драга, говорят, но само на сърцето. А сега то ме слуша широко отворено. Но да оставим това настрана, тъй както си се подула, дали не можеш да се търкулнеш до кухнята и да ми налееш ябълков сок, а?

При тези думи Христина се ядосала още повече и не щеш ли - продължила да се подува.

- Леле, какво става с мен? - разтреперала се от ужас тя.

- Каквото ти се пада. Като се сърдиш за глупости, ще има да се подуваш до безкрай.

- Ей ти, гаден балон, веднага излизай от мен - развикала се Христина и започнала да се тупа по корема.

- Ха-ха-ха. Няма мърдане оттук, освен ако не ми омръзне в теб и не ти кажа как можеш да ме изгониш.

- Ама ти си много странен. Не можеш ли сам да си тръгнеш? - попитала зачудена Христина.

- Не - отвърнал балонът - ще трябва ти да ме изгониш.

- Как да те изгоня?

- Няма да ти кажа - заял се балонът.

- Кажи ми де, моля ти се.

- Добре де, иди ми налей ябълков сок и ще ти кажа.

Христина се търкулнала до кухнята, защото вече приличала на топка и изгълтала набързо цяла чаша ябълков сок.

- Уха, това се казва прохлада. Така се бях разгорещил, че ми излезе пот на челото.

- Хи-хи - не се сдържала Христина. Ама ти нямаш чело.

- Ей, момиченце, внимавай, че няма да ти кажа как да ме изгониш - заканил се не на шега балонът.

- Добре, добре - окопитила се Христина - извинявай. Цялата съм в слух.

- Простичко е, драга. Смени ме с госпожа Прошка.

- Моля?

- С чувството прошка, умнице - казал важно балонът.

- Това ли било, ей сега ще те изгоня. Сбогом, досадно балонче.

И Христина започнала да се опитва упорито да прости на братчето си. Опитвала, опитвала но нищо не се получило. Продължила така ден, два, три, пак нищо.

Накрая започнала да се отчайва, че ще успее да прости и се разплакала:

- Не трябваше да се ядосвам така на брат си за играчката. Той е по-малък и вероятно не е искал да ми стори зло - хлипала Христина.

И в този момент балонът се изпарил като дим, а Християна отишла при брат си и го прегърнала горещо. Йорданчо се зачудил какво става със сестра му, но понеже я обичал много, се усмихнал и я целунал:

- Извинявай, скъпа сестричке, повече няма да правя така.

Двамата се хванали за ръце и припнали да си играят на двора.

Приказка за справяне със страх

Облакът от страх

Имало едно време едно непослушно патенце, което никога не вървяло с другите патенца и мама Патка. То все се оглеждало встрани - ту помирисвало цветенцата, ту се гонело с пчеличките, ту си тананикало тихичко: "па-па-па". Един ден то се загледало в един мравуняк. Това е замъкът на мравките, където мравките носят зрънца и пръчици и от тях строят малки къщички за дечицата си. Докато се любувало на пъргавите мравки, майка му и братчетата му се отдалечили и когато то ги потърсило с поглед, видяло че вече ги няма. Патенцето се загубило. Изведнъж му станало страшно и то закрило главичката си с крилца. Така минало известно време и патето решило да погледне какво става край него. Открило очички и какво да види: край него на всички страни се простирал огромен облак. То попитало боязливо облака:

- Ти пък откъде се появи?

Облакът се ядосал, че патето му задава въпрос и отвърнал заядливо:

- То си е моя работа. Само ще ти кажа, че ще ходя с теб, докато не спреш да се страхуваш.

-Но как така - заплакало патенцето - аз се изгубих защото не послушах моята мама Патка и сега много ме е страх.

- Въобще не ме интересува - троснало се облачето.

Като чуло начумерените думи на облачето патенцето се изплашило още повече. И тогава облакът станал още по-голям и по-заядлив.

- Ха-ха-ха. Никога няма да можеш да се измъкнеш от мен. Ще те преследвам винаги. Ха-ха-ха....

На патенцето му се свило сърчицето и заплакало безутешно. Плакало, плакало цял ден и накрая се уморило и заспало. На следващия ден една капчица роса паднала на малкото му клюнче и го събудила. То било забравило къде е и колко е уплашено и се усмихнало на изгряващото слънце. Разтъркало очи и какво да види: пред него се изправила една малка фея с вълшебната си пръчица. Патенцето се приближило и започнало да я разглежда с интерес. Изведнъж феята кихнала и започнала да мърмори бързо и задъхано:

-Пфу, най сетне те намерих, търся те цяла вечност.

Патенцето се слисало и не знаело какво да каже.

- Не, не, не се плаши пак, че отново ще дойде облакът от страх и ще те обгърне. Тогава пак няма да мога да те намеря.

- извикала феята.

Патенцето се поуспокоило и попитало:

- Но какво е това облак от страх?

- Ами не знаеш ли, той се появява винаги, когато много те е страх и ми пречи да видя къде си. Така не мога да те спася, когато си в беда и си се загубило.

- Аха - казало патенцето - значи си дошла да ме заведеш при моята мама.

- Да, щях да дойда и по-рано, но тебе все повече те беше страх и тогава облакът ставаше по-голям, докато накрая съвсем не можех да те видя. Добре че заспа и забрави да се страхуваш, та тогава най-сетне да изчезне облакът от страх.

Чак след тези думи на добрата фея патенцето се поуспокоило.

- Сега готово ли си да те заведа при мама Патка?

- Да, отвърнало радостно патенцето.

И феята влязла с патето в една локва наблизо, ударила с вълшебната си пръчица по водата и локвата политнала.

След като пристигнали при мама Патка тя целунала патето и преди да се сбогуват му заръчала:

- Друг път ако ти се случи да се загубиш, запомни едно: никога не се плаши, защото иначе няма как да те открия.

Патенцето кимнало в знак на съгласие и се сгушило в топлото тяло на майка си.

Феята се усмихнала:

- А сега трябва да вървя, че ме чакат и на други места.

После ударила с вълшебната си пръчица в един камък, бързо седнала на него и камъкът полетял към небето.